Хората.. Онези странни създания, скитащи безцелно по Земята, вярващи във вълшебствата и чудесата на утрешния ден.... или пък на следващия.. или по-следващия.... или може би на този след тях.... и така цял живот.. Живот тъй кратък, като пътя на дъждовна капка, падаща за миг.. губеща се между стотици други капки, падащи все тъй бързо....
Да.. Хората.. Онези вярващи в доброто същества, които така отчаяно се взират в добрината, че в стремежа си да я докоснат, в опитите си да станат част от нея и тя да стане част от тях, правят толкова злини, че накрая онова, в което са взирали поглед е тъй далече, мъждукащо като угасващ пламък.... някъде там.... в мъглата от повтарящи се грешки.... и никога не е било по-недостижимо.. по-далечно..
Онези хора, които гледат тъжни филми с красив край и премислят за секунди живота си, осъзнавайки какви трябва да бъдат, какви искат да бъдат, а следващия ден изтрива спомените от това усещане с гумичка направена от собствените им желания за това, което искат да имат.
Същите тези хора, които плачат наблюдавайки сърцераздирателни кадри или четейки измислени писания за нечия съдба.... чужда съдба...., а после нараняват тези, които най-много обичат....
Хората, които се натъжават виждайки снимка на просяк с кученце, а ежедневно подминават поне един такъв, без дори да го забележат....
Хората, които изискват честност, а бягат като попарени от нея....
Хората, които се радват на заря, а са неспособни да се зарадват за щастието на друг човек..
Хората, които искат, а не дават....
Хората, които с желанието си да живеят по-добър живот, рушат единственото място, което може да им го осигури....
Хората, които се страхуват да бъдат себе си, да правят добро без значение какво ще си помислят другите....
Хората, които ще продължат да ронят сълзи и безмълвно да се възхищават, виждайки от малцина други какво могат да направят и колко е лесно всъщност....
Не, те не плачат, защото е трогателно, а защото са неспособни да се преборят със собствените си страхове и да бъдат истински щастливи.. да бъдат хора....
