вторник, 8 май 2012 г.

Хората



Хората.. Онези странни създания, скитащи безцелно по Земята, вярващи във вълшебствата и чудесата на утрешния ден.... или пък на следващия.. или по-следващия.... или може би на този след тях.... и така цял живот.. Живот тъй кратък, като пътя на дъждовна капка, падаща за миг.. губеща се между стотици други капки, падащи все тъй бързо....  
  Да.. Хората.. Онези вярващи в доброто същества, които така отчаяно се взират в добрината, че в стремежа си да я докоснат, в опитите си да станат част от нея и тя да стане част от тях, правят толкова злини, че накрая онова, в което са взирали поглед е тъй далече, мъждукащо като угасващ пламък.... някъде там.... в мъглата от повтарящи се грешки.... и никога не е било по-недостижимо.. по-далечно..
  Онези хора, които гледат тъжни филми с красив край и премислят за секунди живота си, осъзнавайки какви трябва да бъдат, какви искат да бъдат, а следващия ден изтрива спомените от това усещане с гумичка направена от собствените им желания за това, което искат да имат.
  Същите тези хора, които плачат наблюдавайки сърцераздирателни кадри или четейки измислени писания за нечия съдба.... чужда съдба...., а после нараняват тези, които най-много обичат....
  Хората, които се натъжават виждайки снимка на просяк с кученце, а ежедневно подминават поне един такъв, без дори да го забележат....
  Хората, които изискват честност, а бягат като попарени от нея....
  Хората, които се радват на заря, а са неспособни да се зарадват за щастието на друг човек..
  Хората, които искат, а не дават....
  Хората, които с желанието си да живеят по-добър живот, рушат единственото място, което може да им го осигури....
  Хората, които се страхуват да бъдат себе си, да правят добро без значение какво ще си помислят другите....
  Хората, които ще продължат да ронят сълзи и безмълвно да се възхищават, виждайки от малцина други какво могат да направят и колко е лесно всъщност....
  Не, те не плачат, защото е трогателно, а защото са неспособни да се преборят със собствените си страхове и да бъдат истински щастливи.. да бъдат хора....

петък, 9 септември 2011 г.

За вятъра....



— Сега имаме време — каза тя. — Вятърът се промени. Не забеляза ли?

Бях забелязал. Тя каза, че новата посока на вятъра е нейната собствена благодетелна посока и така вятърът се е обърнал в неин помагач.

— Какво знаете за вятъра, доня Соледад? — попитах, като сядах успокоен на ръба на леглото.

— Само това, което Нагуалът ми е казал — рече тя. — Всяка от нас, тоест жените, има собствена посока, личен вятър. Мъжете нямат. Аз съм северния вятър — когато духа, съм различна. Нагуалът каза, че жената-воин може да използва своя личен вятър за каквото си поиска. Аз го използвах да украся тялото си и да го преправя. Погледни ме! Аз съм северния вятър. Почувствай ме, когато идвам през прозореца.

Силен вятър повя през прозореца, който бе стратегически разположен към север.

— Защо мислиш, че мъжете нямат вятър? — попитах аз.

Тя се замисли за малко и после отговори, че Нагуалът никога не бил споменавал защо.

— Искаш да знаеш кой направи този под — каза тя, увивайки рамене с одеалото си. — Аз сама го направих. Отне ми четири години да го нагодя. Сега този под е като мен.

Докато говореше, забелязах, че събиращите се линии на пода бяха насочени така, че да започват от север. Стаята обаче не бе точно ориентирана по посоките на света; по този начин леглото й не беше съобразено с ъглите на стаята, както и линиите от плочите.

— Защо сте направила пода червен, доня Соледад?

— Това е моят цвят. Аз съм червена, подобно на червената пръст. Взех червената глина от планините наоколо. Нагуалът ми каза къде да търся и той самият ми помогна да я донеса, а и останалите ми помогнаха.

— Как изпекохте плочите?

— Нагуалът ме научи да изкопая дупка. Напълнихме я с дърва и после подредихме една върху друга глинените плочи с плоски камъни между тях. Запуших дупката с похлупак от кал и тел и запалих дървата. Горяха дни наред.

— Как запазихте плочите да не се изкривят?

— Не съм ги пазила. Вятърът го направи — северният вятър, който духаше, докато огънят горя. Нагуалът ми показа как да изкопая дупката, така че тя да е обърната към север и към северния вятър. Той ме научи също да оставя четири отвора, за да духа северният вятър в дупката. После ме научи да оставя още един отвор по средата на похлупака, за да излиза пушекът. Вятърът поддържаше огъня в продължение на дни; след като дупката изстина, аз я отворих и започнах да лъскам и даже да изглаждам плочите. Отне ми години да направя достатъчно плочи, за да завърша моя под.

 - Как измислихте проекта?

 - Вятърът ме научи на това. Когато направих пода, Нагуалът ми каза също да не се противопоставям на вятъра. Той ми бе показал как да се предавам на моя вятър и да го оставям да ме води. Отне му много време да постигне това, години наред. Бях много трудна, глупава и стара жена отначало — той самият ми го каза и беше прав. Но аз учех твърде бързо. Може би защото съм стара и нямам какво да губя. В началото това, което най-много ми пречеше, бе страхът, който изпитвах. Само присъствието на Нагуала ме караше да заеквам и да припадам. Нагуалът имаше същото въздействие върху всички останали. От съдбата му бе отредено да бъде толкова страховит. Тя спря да говори и ме погледна.

 -Не. Вятърът се движи вътре в тялото на жената. Нагуалът казва, че това е така, защото жените имат утроба. Веднъж като влезе в утробата, вятърът просто те изпълва и ти казва да правиш разни неща. Колкото по-спокойна и отпусната е жената, толкова по-добри са резултатите. Струва ти се, че жената сякаш изведнъж започва сама да върши неща, за които никога не е имала представа как се правят.

— От този ден вятърът идва при мен непрекъснато. Говори ми в утробата и ми казва всичко, каквото искам да знам. Нагуалът още от началото видя, че съм северния вятър. Другите ветрове никога не ми говорят така, макар и да научих как да ги различавам.

— Колко вида ветрове има?

— Има четири вятъра, както има и четири посоки. Това, разбира се, се отнася за магьосниците и за всичко, което правят те. Четири е силно число за тях. Първият вятър е бризът, сутринта. Той носи надежда и светлина — той е предвестник на деня. Той идва и си отива и влиза във всичко. Понякога е лек и незабележим, друг път е натрапчив и досаден.

— Друг вятър е твърдият вятър — или горещ, или студен, или и двете. Пладнешки вятър. Взривен и пълен с енергия, но също изпълнен със слепота. Той се промъква през врати и срутва стени. Магьосникът трябва да бъде страшно силен, за да борави с твърдия вятър.

— После идва студеният вятър на следобеда. Тъжен и мъчителен. Вятър, който никога няма да те остави на мира. Ще те смрази и ще те накара да плачеш. Нагуалът каза, че в него все пак има такава дълбочина, че си струва дълго да бъде търсен.

— И накрая е горещият вятър. Той стопля и предпазва, и обгръща всичко. Той е нощен вятър за магьосниците. Мощта му е свързана с тъмнината.

— Тези са четирите вятъра. Те са също свързани с четирите посоки. Бризът е изток. Студеният вятър е запад. Горещият е юг. Твърдият вятър е север.

— Четирите вятъра имат също и характер. Бризът е безгрижен, лукав и палав. Студеният вятър е мрачен, меланхоличен и винаги печален. Горещият вятър е весел, своенравен и скоклив. Твърдият вятър е енергичен, властен и нетърпелив.

— Нагуалът ми каза, че четирите вятъра са жени. Затова жените-воини ги дирят. Ветровете и жените са сходни. Това е и причината жените да са по-силни от мъжете. Искам да кажа, че жените учат по-бързо, щом са прикрепени към собствения си вятър.

— Как една жена може да разбере кой е собствения й вятър?

— Ако жената притихне и не говори със себе си, нейният вятър ще я грабне сам, ето така. Тя направи жест, сякаш сграбчва нещо.

Оскърбление



 Посетител седнал един ден срещу Буда, за да разговаря с него. И веднага започнал да го оскърбява и напада, но Буда останал безмълвен, без да му отвърне по никакъв начин. Един от учениците му го погледнал учудено: „Учителю, този мъж те оскърби жестоко, но ти не изглеждаш разтревожен“. Буда отвърнал: „Всеки може да мине и да ми предложи подарък. Аз решавам дали да го приема или не. Този, човек дойде и ми предложи оскърбления. Аз не ги приех.“